(Dickens's Dream, 1875, by Robert William Buss) Мисли за хората (1836

(Dickens's Dream, 1875, by Robert William Buss)

Мисли за хората (1836 г.)

Удивително е по какъв начин човек може неусетно да живее и почине в Лондон. Той не провокира състрадание в ничие сърце и никой с изключение на него самия не се интересува от съществуването му; не може да се каже, че го не помнят, когато почине, тъй като никой не си е спомнял за него и приживе. В този голям град има едно многочислено съсловие хора, които като че ли нямат нито един непосредствен и за които никой не го е грижа. Подтиквани в началото от остра потребност, те отиват в Лондон, с цел да търсят работа и средства за прехранване. Всички знаем какъв брой е тежко да скъсаш връзките с роден дом и другари и още по-тежко да заличиш хилядите мемоари от щастливите дни и отминалото време, дето спят в душите ни с години и когато нахлуят в мислите ни, ни връщат към възпоминания, свързани с околните, които сме изоставили, местата, които сме гледали за прощален път, и очакванията, които сме хранили в миналото и които сме изгубили вечно. Тези хора за благополучие са не запомнили от дълго време своите мемоари. Старите другари са измрели или са напуснали родния край, тези, от които в миналото са получавали писма, са потънали като тях в шумния въртоп на някой огромен град и най-после са се трансформирали в безразлични същества, примирени и привикнали да понасят всичко.

Миналия ден седяхме в парка Сейнт Джеймс и вниманието ни бе привлечено от един мъж, който незабавно определихме въображаемо като един от тези хора. Той беше висок, слаб и бледен, с черно палто, евтини сиви панталони, къси стегнати гети и кафяви ръкавици от боброва кожа. В ръката си държеше чадър – не с цел да го ползува, тъй като денят беше безоблачен, а очевидно тъй като постоянно си го взима, когато потегля заран на работа. Той се разхождаше нагоре-надолу край поляната със столовете чартърен и сякаш не го правеше за забавление или почивка, а по насила, както когато заран потегля на работа от крайните квартали на Излингтън. Беше понеделник, той беше избягал за двадесет и четири часа от робията зад бюрото и в този момент се разхождаше тук за оживление и наслаждение – може би за първи път в живота си. Помислихме си, че в никакъв случай преди не е имал почивен ден и в този момент сякаш не знаеше какво да прави. На тревата играеха деца, в близост се разхождаха хора на групички, като си говореха и се смееха, а мъжът настойчиво ходеше нагоре-надолу, без да вижда другите и без него да го забелязват; слабото му и неясно лице, наподобява, въобще не можеше да показва любознание или интерес.

Имаше нещо в държането и типа на този човек, което като че ли говореше за целия му ден или по-точно – за целия му живот, тъй като такива хора нямат разнообразни дни. Пред очите ни като че ли изникна мръсната забутана канцелария, в която влиза всяка заран, поставя шапката си навее същата окачалка и пъхва нозете си под все същото бюро, като първо смъква същото това черно палто, което носи през цялата година, и облича това, което му е служило предходната година и което той държи в службата си, с цел да пази по-новото. Тук той остава до пет часа, като работи ритмично през целия ден като часовника над камината, чието мощно цъкане е монотонно като самото му битие, и подвига глава единствено в случай че някой влезе в адвокатската фирма или когато при някоя комплицирана сметка огледа към тавана, като че ли решението се крие зад прашното прозорче със зелено леке по средата на всяко стъкло. Около пет, пет и половина той постепенно става от неизменимия си стол и откакто още веднъж си сменя палтото, потегля към нормалното си ресторантче, някъде покрай Бъклърсбъри. Келнерът го осведомява за менюто някак фамилиарно, тъй като той е постоянен клиент. След като го запитва: „ Какво е най-хубаво? “ и: „ Какво е най-прясно? “, мъжът поръчва дребен ростбиф със зелена салата и половин пинта портър. Днес ще яде дребен ростбиф, тъй като салатата е с едно пени по-скъпа от картофите и също така предния ден си бе разрешил спомагателното разхищаване „ едно сирене “. След уреждането на този значим въпрос той закача шапката си, която е свалил, когато е седнал, и се уговаря с джентълмена до себе си за вестника. Ако го получи, до момента в който се храни, яде с по-голям вкус – подпира го на гарафата с вода и гълтам всяко парче месо с един-два реда от него. Точно пет минути преди избраното време вади един шилинг, заплаща сметката, деликатно поставя рестото в джоба на жилетката си (като първо отделя едно пени за келнера) и се връща в адвокатската фирма, откъдето, в случай че не е следобедът, в който идва пощата от чужбина, излиза още веднъж след към половин час. После си потегля с нормалната експедитивност пеш към къщи – към дребната задна стаичка в Излингтън, където пие чай, а може би и по едно и също време се развлича в диалог с момченцето на хазайката, на което от време на време дава едно пени за сполучливо решените задания по броене. Понякога му се постанова да занесе едно-две писма до дома на шефа си на Ръсел Скуеър и в такива случаи, като чуе гласа му, богатият предприемач се провиква от трапезарията: „ Заповядайте, мистър Смит “, а мистър Смит, откакто оставя шапката си до краката на един стол в антрето, влиза страхливо и като го подканят снизходително да седне, деликатно прибира краката си под стола и сяда на доста разстояние от масата, като отпива от чашата си с шери, която най-голямото момче му налива. След като я изпие, той се изнизва заднишката от стаята в положение на нервна възбуденост, от което не може да се оправи изцяло, до момента в който не се откри още веднъж на Излингтън Роуд. Хората като него са небогати и безобидни, удовлетворени, само че не и щастливи; с подтиснати дух и самочувствие, те може да не усещат болежка, само че и не знаят какво е наслада.

Да ги съпоставим с една друга класа, които като тях нямат ни другари, ни близки, само че които сами са си избрали това състояние в обществото. В множеството случаи те са на възраст, с побелели коси и румени лица, пристрастени към портвайна и високите ботуши и заради някакви аргументи, същински или измислени – по-скоро същински, най-главната от които е тази, че са богати, а роднините им небогати, – започват да се отнасят с съмнение към всички и се затварят като мизантропи в къщи, при което изпитват голямо наслаждение, като се мислят за нещастни, а в същина тровят живота на всеки, до който се приближат. Такива хора може да видите на всички места: в заведенията за хранене ще ги познаете по недоволните им забележки и обилните обеди, в театрите – по това, че постоянно седят на едни и същи места и оглеждат с подбив младежите край тях, в църквата – по значимостта, с която влизат, и гръмкия глас, с който повтарят ответите по време на проповед, в фирмите – по това, че се нервират, до момента в който играят вист, и не понасят музиката. Един остарял господин от този вид ще подреди превъзходно жилището си и ще натрупа книги, сребро и картини не толкоз за лично наслаждение, колкото с цел да стои над тези, които имат предпочитание, само че не и средства, с цел да му съперничат. Той посещава два или три клуба, където е обект на завистта, ласкателствата и омразата на всички членове. Ако някой безпаричен родственик, да вземем за пример женен племенник, се обърне към него с молба за дребна услуга, тогава той се нахвърля с откровено отвращение върху непредвидливостта на младите фамилии, некадърността на съпругите, нахалството да се основава семейство, безсрамието да влизаш в задължения при годишен приход 100 двадесет и пет лири и други непростими грехове и приключва своята проповед със блажен преглед на личното си държание и тъничък намек за помощ от енорията. Един ден след вечеря той умира от апоплексия и оставя имуществото си на някоя социална организация, а тя му издига възпоменателна плоча, върху която изрича възхищението си от християнския му метод на живот на тоя свят, както и цялостната убеденост в блаженството му на отвъдния.

Но след нашите изключително обичани другари – файтонджиите, кочияшите и водачите на омнибуси, на които се възхищаваме съразмерно на тяхното умерено безсрамие и безусловно хладнокръвие – няма друга обществена група, която да ни забавлява повече от лондонските чираци. Те към този момент не са проведена маса, обединена от твърда решителност да всяват смут измежду поданиците на негово величество всеки път, когато им хрумне да вземат някоя засегнатост драговолно и тояги в ръце. Единственото, което ги обвързва в този момент, са договорите им, а що се отнася до тяхната смелост, нея елементарно я възпира всеобщият смут от Новата полиция (Новата полиция – така са наричали лондонската полиция незабавно след реорганизацията й през 1829 г.), както и възможната вероятност за лежане на хладно в пандиза, а сетне разследване и наказване. Те обаче си остават особена категория – много симпатична и на първо място безвредна. Има ли някой, който да не ги е забелязвал по улиците в неделя? И кой различен може да ви покаже сходна безобидна игра на значимост и великолепие като тези младежи? Преди една-две седмици се разхождахме по Странд (Странд – една от основните улици в централната част на Лондон, букв. Крайбрежна) след една такава групичка и се забавлявахме с нея от самото начало. Бяха се появили откъм Сити, беше сред три и четири часа следобяд, и отиваха към парка. Бяха четирима, хванати ръка за ръка, с ръкавици от бяла ярешка кожа като на младоженци, носеха светли панталони с невиждани кройки и връхни облекла, за които в британския език към момента няма дума – някакъв хибрид сред балтон и сюртук, с яката на едното, полите на другото и джобове като на никое от тях.

Всеки един от джентълмените носеше пълен бастун с огромен пискюл на горния край, който понякога завърташе елегантно, и цялата четворка, с цел да наподобяват безгрижни и непосредствени, стъпваха значимо като парализирани, което беше извънредно смешно. Единият от групата имаше часовник с размери и форма съвсем като едра ябълка, натикан в джоба на жилетката му и който той усърдно сверяваше с часовниците на „ Сейнт Клемънт “ Новата черква, осветения часовник на Борсата и тези на „ Сейнт Мартин “ и Сградата на конната армия. Когато най-накрая влязоха в парка Сейнт Джеймс, оня, който беше с най-представителните ботуши, взе втори стол особено за краката си и се разположи върху този естествен разкош за два пенса с тип, който срина всички разлики сред клубове като Брукс и Снукс и игрални домове като Крокфърдс и Багнидж Уелс (Клубове като Брукс и Снукс и игрални домове като Крокфърдс и Багнидж Уелс – Дикенс съпоставя стилния клуб Брукс, намиращ се на Сейнт Джордж Стрийт, с евтиния и публичен клуб Снукс и скъпия игрален дом Крокфърдс с евтиното увеселително заведение Багнидж Уелс, където играели на карти.).

Може да се смеем на такива хора, само че те в никакъв случай не ще провокират гнева ни. Те постоянно са в положителни връзки със самите себе си и, което следва изцяло естествено, в положителни връзки с всички към тях. Освен това са неясно отражение на огромните светила и в случай че от време на време в държанието им изпъква известна нелепост, тя е надалеч по-поносима от перченето на недозрелите контета от Куодрънт (Куодрънт – част от Риджънт Стрийт, където улицата прави завой.), бакенбардите на франтовете по Риджънт Стрийт и Пал Мал или изкуфялата галантност където и да е другаде.

От: „ Избрани произведения в 5 тома “, Том 5, Чарлс Дикенс, изд. „ Народна просвета “, София, 1984 г
Картина: Dickens's Dream (1875) by Robert William Buss; en.m.wikipedia.org